“Психотерапията не е това, което си мислите…”
„не е изцеление на болката;
не е ръководене от мъдър съветник;
нито е разговор между добри приятели.
Това не е придобиване на езотерични знания;
не е демонстрация на грешките на един човек.
Това не е нова религия
Тя е ЗА ТОВА, КАК ВИЕ МИСЛИТЕ…
Тя е осмисляне на това как живеете със себе си в даден момент.
Из „Изкуството на психотерапевта“
Джеймс Бъджентал
В практиката ми често ме питат какво е това „чудо“ психотерапията и какво се случва зад затворените врати на кабинета на психотерапевта- „наистина ли се лежи на диванчето“, „ами ако заспиш“, „чете ли ти мислите терапевта“, „той, терапевта сигурно докато види човек и всичко вече знае“. Любопитството на хората е разбираемо – диванчето асоциираме с бащата на анализата Фройд, а психотерапевта е магьосникът- врачка, който „чете мисли“ и „знае винаги всичко“. Въпроси и мнения всякакви, а истината е доста по- различна…
За повечето хора, психотерапията е мистерия- сериозна и трудна за разгадаване. Това, което не се изрича на глас обаче, е че тази мистериозност си я създаваме ние- терапевтите. Тя е част от нашата работа и всъщност работи само и единствено в полза на пациента/ клиента. Всичко, което ни се казва остава тайна, срещите с пациентите са пълна конфиденциалност, завесите са спуснати и никой не се допуска зад тях. Точно този момент на „мистериозност“ е ключов- без нея клиентът не би ни допуснал до най- съкровеното си- неговата душа, не би споделил проблема си, не би ни се доверил. В този смисъл психотерапията е партньорство и доверие, съюз, който се основава на правила съгласувани и спазвани от двете страни, а доверието- това, което лекува.
На психотерапията можем да гледаме като на разказването на недовършена история- историята е уникална, различна, неповторима. Тя се разказва до момента, в който главният герой стига някой от своите житейски кръстопътища и задава въпроса: „Ами сега на къде“?. Това е моментът, в който е добре да се замислим за терапия или поне да се допитаме до психотерапевт, с който заедно да построим мост, който ще ни отведе до решението, което търсим и най-вече до изхода от кризата – без значение дали тя засяга лично нас или връзката, която имаме с нашия партньор, родители, деца…
Често хората и двойките, с които работя идват при мен с: „Кажете ми какво да правя“ или „Не мога да изляза от тази ситуация, затова идвам при вас да ми кажете какво е решението“, „Докторе, кажете ми каква е целта на моя живот“… Погрешно е схващането, че терапевтът „решава проблеми“ или „казва какво да се прави“. Психотерапевтът води, но не решава; слуша историята, но не избира края на разказа. Терапията залага на вътрешните ресурси на всеки човек, които понякога ние забравяме; предлага подкрепа, разбиране, изслушване. Тя може да нарисува картина с няколко изхода от ситуация, да подпомогне анализирането на всеки един от тях, да подскаже това, което сме изгубили в проблема си, но не взима решения- това е запазеното право на всеки един човек и територия, която не се нарушава. Тя е тази ръка, която ни се подава, когато сме паднали, и която ни помага да си стъпим на краката, за да тръгнем стабилни отново напред.
Галина Кабаджова,
Психотерапевт, Кариерен консултант