Приказка за бездъждовното облаче

Калин Кръстев метаморфози на ума Leave a Comment

Калин Кръстев

Калин Кръстев е студент по психология и работи като stand-up комедиант.
Калин Кръстев

Latest posts by Калин Кръстев (see all)

На царя му се родило малко момченце. То било съвсем обикновено. Мъничко, смачкано лигаво бебе, като всяко друго. Но един принц би трябвало да се отличава, да изпъква над всички други. Затова царят устроил огромно празненство, на което да покаже, че цени детето си и то е нещо специално.

Но той не искал да лъже, че детето му има умения, които всъщност няма. Затова платил на три орисници, които да дарят младенеца с умения най-ценни и изтънчени. И те дошли.

Първата много се зарадвала, че царят я поканил. Винаги била искала да се види с “големите” хора. Целият разкош, в който се озовала, толкова й допаднал. Затова тя пожелала:
– Нека принцът знае и разбира много, но най вече това, което е важно. Така, когато порасне, да бъде способен и преценяващ управляващ на своята държава.

Втората орисница също харесала лукса, но най я докоснало това, че царят се е сетил за нея. Тя знаела, че това е нещо, което се случва рядко и заслужава да се помни. Затова тя пожелала:
– Нека принцът има впечатляваща памет, в комплект с неговите знания. Така той никога няма да забравя какво е мислел преди това и ще помни от какво има нужда. А когато умре, ще може да предаде всичките си знания на своя син.

Третата орисница харесала всичко, което и предишните две. Обаче знаела, че веднага след като празненството приключи, тя ще се върне в своята пещера и животът й ще бъде същият. Знаела, че царят се е сетил за нея, само защото искал детето му да е специално. Затова тя пожелала:
– Нека принцът използва всичките си умения само и единствено за благото на другите хора. Да усеща чуждата болка и да може да я премахне от сърцето на обикновения човек.

Царят харесал пожеланията. Докато не минали години.

Детето пораснало и било мършаво. А ръцете му били груби, като на селянин. Всъщност, принцът бил почти такъв, защото ежедневно ходел до селото и помагал на хората там. Давал им всичко, което му се дава, дори и храна.

Царят се опитвал да го научи друго, но детето било умно. Винаги знаело някоя тайна на владетеля, с която да го накара да се засрами. А ако се случело царят да го заключи в някаква стая, принцът просто знаел как да се измъкне от там.

Царят се ядосал и се сетил, че от всички, третата орисница е най-виновна. Затова отишъл при нея с една лопата и я пребил. Мислел си, че никой няма да разбере, че той е ходил при бабичката в някаква забутана пещера. Но принцът знаел.

Двамата се скарали. Царят казал, че няма да позволи някакво дете да го поучава. Наредил му да не си вре носът, където не му е работа.

Принцът пък му отговорил, че още откакто бил малък, знаел какво се случва наоколо. И то от всички неща, в съзнанието му винаги най-напред било най-близкото лошо. Първият му спомен бил за това, как детето на един селянин е смачкано от воденичен камък. Отначало дори не се стреснал, защото знаел, че такива неща се случват понякога. Години по-късно установил, че селянинът не помнел изгубения син. Само принцът знаел за случката. Споменът се бил загнездил над главата му в малко тъмно облаче, което само той виждал. И това облаче ставало по-голямо, всеки път когато се случи нещо лошо.

Царят се ядосал, че синът му помага на хората дори и по такъв начин – от разстояние, без да ги докосва. Наредил му да спре да прави това и да се държи като принц. А принцът усетил, че това е голяма мъка за баща му и за миг пожелал да му помогне. Ето че царят веднага забравил за убитата орисница, забравил и за това какъв е принцът. Всички тези спомени, които го мъчели, все едно излезли през устата му и дъхът му станал част от облачето на принца.

Младият принц нямал какво повече да прави. Чувствал, че работата му в замъка е свършена. Затова просто си тръгнал.

И започнал да обикаля света. Все така лишавал хората от мъките им. А те, в замяна, му давали спомените си. Облачето над главата му ставало все по-голямо, а той се оказвал все повече в сянка.

Принцът попаднал на момиче, чийто любим бил мъртъв. Любовта й била истинска, болката също. Случвало му се не за първи път. Но по принцип спомените на овдовелите не били толкова красиви. В този случай в тях имало пъстрота, каквато била незаменима. Може би затова, на тези спомени, не им било писано да са част от неговото облаче. Но той виждал, че те носят болка на момичето. Решил да отиде при нея и да я пита дали ги иска.

Тя не разбрала въпроса му. Не й било понятно какво е това “да забравиш”. Тогава тя видяла облачето на принца и го попитала:
– Какво е това над теб? Защо винаги е над главата ти?
– Не знам. Но това е нещо, което искам да забравя.
– Не разбирам. Не знам как да ти помогна. Единствено мога да те прегърна.

И тя го прегърнала. И тогава, облачето започнало да върви над нея. Изведнъж хората спрели да я забелязват. Тя не могла да издържи дълго. Само половин ден.

Тогава се върнала при принцът, който единствен забелязвал облачето. Все пак от него било дошло. Тя му казала, че не знае какво да прави. Той също не знаел. Единствено можел да я прегърне.

Двамата започнали навсякъде да вървят заедно. Облачето винаги било над тях. Никога не валяло.

Leave a Reply