Светът е пълен със самотни хора…
„…загубих го… загубих това, което ме крепеше, караше ме да чувствам, да мисля, да съществувам, да бъда себе си… Загубих това, което ме държеше на повърхността, сега потъвам, давя се, не мога да изплувам, не мога да мисля… изгубих себе си… усещам те Самота, прокрадваш се иззад вратата, чакаш удобен момент, за да покажеш празното си лице… а аз не знам как да се справя с теб, ти ме поглъщаш… как да живея сама, как да изляза отново, как да бъда щастлива отново… не искам да бъда сама, страхувам се от това… а ти само това чакаш, нали…?”
Това е част от писмо на 43 год. жена, която се бори да приеме смъртта и отсъствието на съпруга си. Историята й е интересна, истинска, достойна за роман. След 20 год. брак, тя губи човекът до себе си. Мъката я изолира от света, в продължение на години не говори с никой, освен със… своята самота. До нея, тя пише писма, които събира прилежно в дървено сандъче… Отнема време преди да ми ги покаже. Самотата се оказва невъзможна, непреходна, превземаща и толкова трудна за преодоляване, че тя дори не прави усилия да се справи с нея, а я прегръща и потъва в нейните дебри на подсъзнателна умора и нежелание за оцеляване.
В практиката си основно срещам два типа хора – такива, които се страхуват от самотата, търсят начини за справяне с нея от страх тя да не ги превъзмогне и такива, които я отричат и наричат с какви ли не други имена- депресия, невроза, главоболие, раздяла, лошия съсед, липсата на свестни хора, този гаден свят и какво ли още не. Тези, вторите, са по – сложни, те отричат и отричайки свикват да живеят със самотата си и се превръщат в самотници – тъжни, нещастни, отречени и отричащи, необичащи и необичани…
Що е то Самота?
Погрешно е схващането, че самотата означава просто да си сам. Всеки човека има нужда от време само и единствено за себе си. И ако това време ни липсва, ние ставаме раздразнителни, сърдити, неефективни, напрегнати. Самотата настъпва тогава, когато сме сами, без да искаме да сме и за момента не можем да променим това. Приятелството и партньорството са като храна за човека. Имаме фундаментална нужда от тях, за да оцелеем. Днес, това е една от нашите базови потребности. Науката отдавна е доказала нашата нужда от социално включване, било то в група или интимна връзка. И това е, което ни прави истински социални животни. Изводът е ясен, функционираме най – добре, когато сме социално активни, иначе до голяма степен нашето съществуване се обезсмисля, започваме да се разпадаме и дори развиваме психосоматични симптоми.
Погрешно е схващането, че самотата е състояние на изоставеност, тя е състояние на духа. Самотните хора жадуват за контакт с другите, но тяхното душевно състояние им пречи да го осъществят и ги затруднява да се свържат с другите. В този смисъл, самотата е подсъзнателното убеждение на индивида, че е сам и изоставен и това е най – важното. Един прост пример – новият член в групата е съвсем естествено да се чувства сам, въпреки че е заобиколен от други хора, членове на същата група…
Как „пониква” самотата?
Липсата на социално обкръжение и близки приятели като цяло поражда емоционален дискомфорт и стрес, които ние усещаме като самота. На подсъзнателно ниво започва като осъзнаване на дефицит във взаимоотношенията. Тази емоционална осъзнатост, която се прокрадва в нашия мозък играе ролята на предупредителен знак и ни кара да се чувстваме тъжни, без в този момент да има видима причина за това, създава ни усещане за празнота, чувстваме се изолирани, дистанцирани, лишени от емоция и усещане. И тези емоции ни отдалечават от нашето душевно благосъстояние.
Въпреки негативните усещания, които оставя у нас самотата, тя не бива да се счита за абнорма, или неавтентично чувство. Тя е съвсем нормално, човешко усещане. Ние всички, в някакви етапи от нашия живот, се чувстваме така и в повечето случаи това усещане работи в наш интерес като ни подсказва, че е време да останем насаме със себе си, да премислим определената ситуация и да си отдъхнем за малко от заобикалящия ни свят. В едно интересно изследване, американският психолог Джон Качиопо подсказва, че усещането самота е генетично заложено у човека. Като други причини, които пораждат усещането, той посочва физическата изолация, местенето, развода, както и смъртта на близък човека, а вътрешна такава би могла да бъде ниската самооценка, която ни кара да се чувстваме недостойни за вниманието на другите и ни изолира. По – интересният извод на психолога е, че самотата може да бъде заразна, като основно се разпространява в социалните мрежи.
Съвременният свят, колкото и странно да звучи, ни дава куп поводи да се изолираме – защо да излизам, след като имам фейсбук и оттам мога да общувам? Самата дума самота поражда тъга, кара ни да отстъпим, плаши ни, може би защото не я разбираме, не знаем какво да правим с нея. Истината е, че тя е крачката преди свободата. Тя е това, което ни подсказва в този определен момент да се пуснем и да литнем, без да се страхуваме, че ще паднем. Всеки, който я е изпитвал знае, че тя е съпроводена от страха, че няма за какво да се хванем, от страха, че ще се сгромолясаме и няма да можем да се изправим. А какво ще стане ако не търсим нещо, за което да хванем? Дали не бихме литнали към един нов живот, едно ново начало, което с трепет ни очаква и е толкова по – добро от старото? Дали ще се възползваме?… Зависи само от нас J
В главата ми изниква един цитат на Шарлот Бронте – „колкото по-дълбока е моята самота, без приятели, без подкрепа, толкова повече трябва да уважавам себе си…”
Следващият петък ще погледнем отново към самотата през очите на мъжа и жената поотделно, за да видим по какво се различава и как оцелява индивида във връзка със самотен партньор. До тогава не забравяйте, че докато има психотерапия никога няма да сме безвъзвратно самотни.
Източник: www.vihrapetrova.com